Постинг
28.03.2008 15:09 -
'Малкия принц' (продължение към 'На учителя...')
Автор: valentine
Категория: Лични дневници
Прочетен: 585 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 28.03.2008 19:15
Прочетен: 585 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 28.03.2008 19:15
Трябваше да напиша есе на тема, взета от "Малкия принц", и ми се наложи след около 7-8 години отново да я прочета. Естествено, аз не бях разбрала книгата първия път, когато я прочетох и този път се отнесох с малко скептицизъм. Но с всяка дума започнах да разбирам колко много е заложена в тази творба на Екзюпери и колко всъщност е далеч тя от детския свят. Е как тогава може да се дава на деца от втори клас и да се очаква от тях да я харесат и запомнят завинаги?! Да, тя "уж" е предназначена именно за тях, но моля ви, прочетете я отново и се съгласете с мен,че всичко, заложено в нея, е за много по-зрели хора. Та, както и да е, искаше ми се да свържа някои от поуките, взети от "Малкия принц" с моето словоизлеяние, така да го наречем. Вече дори не знам защо пиша и дали има смисъл, тъй като скоро ще ми мине и... всичко ще бъде напразно. Но нищо, струва си да опитам.
Мислех си, колко ли ще е хубаво да намериш някого, когото да обичаш безкрайно много и той да ти отвръща със същото. Е,да, хубаво е, но аз съм все още на 17. В момента искам само да мечтая за това, да се надявам,че някой слънчев ден ще се случи и на мен. И си спомних как за Малкия принц розата на неговата планета е най-хубавото нещо в света и каквото и да прави, той мисли само за нея. Как за лисичката да опитомиш е най-хубавото нещо- то значи да обичаш, да бъдеш обичан, доброволно да се подчиняваш на някого и да ти се иска да бъдете заедно. Да го чакаш с трепет и всичко да ти напомня за него. И тогава се замислих.... Да, вярно е,че в сегашното общество всеки си мисли,че не може да бъде опитомен, всеки претендира,че е много свободен и т.н. и сякаш думата "опитомява" се е превърнала в нещо покварено. Мдааа, аз също съм представителка на това общество и също мисля,че не мога да бъда опитомена. Е да де, ама всеки ден, ходейки на училище, мислейки какво да си облека за другия ден си е един вид опитомяване, нали така? И всеки го изпитва. И никой не е свободен. Не и в обществото, в което живее.
Както и да е, нека се върнем към основния проблем. Моето поредно увлечение. Това,че все си мисля за него, оглеждам се по улицата като ненормална и копнея да го срещна дори само за миг, прави ли ме опитомена от него? Май да. Ама аз съм си така с повечето неща (и хора), които харесвам, така че... Абе, природа.
Например вчера, причинено вероятно от обикновената ми разсеяна същност, аз не видях очевидното. Бях стиганала да основата, но не я разнищих. Не помислих. Иска ми се да беше просто разсеяност, причинена от мисълта за Него, но не, беше прословутата ми отнесеност.
Сигурно вече е станало ясно за кого говоря. Ами да за Него, учителя (но не "ми") по английски. И както всичко хубаво- и това стана случайно. И както всичко тъжно- ще си остане само хубаво. Не и истинско. Нереално. Защо сред толкова сладури на моята възраст или мааалко по-големи от мен, да се заглеждам по такъв, като него? Пък и поне да имаше някаква надежда, да знаех,че нещо може и да се случи. Но не, аз винаги си падам по невъзможното. Чувството ми на себеизмъчване никога не умира.
Е, не ме разбирайте погрешно- човекът си го бива, много даже. Обаче той дори не е учител в моето училище. И онзи ден, когато го видях на спираката (колко тривиално, колко романтично...), аз го помислих за американец. Мдаааа... Ами като едно истинска простовата българска девойка, всеки който е блед, рус, със светли очи и студено изражение и който някак си не се вписва в обстановката, е чужденец. И американец. Добре че беше моя бивша най-добра приятелка, сегашна добра позната, която да ме просвети,че това е учителят й по английски. И добре,че тя е само 8 клас иначе щях да ревнувам И от нея. Тоест- не само от класната й, за която се говори,че има връзка с него. Тук естествено изнесох една голяяяяма беседа на сегашната ми (една от двете) най-добра приятелка, относно колко вредни са отношенията в работата. И двете, дружно, стигнахме до заключението,че тях двамата няма да ги бъде. Ревност? Може би. И двете сме зодия телец. Злоба? Определено. Завист? Най-точно.
Смешно е, та аз дори не го познавам! Той мен- също. Смешно е- аз не харесвам хора, които пушат. Обикновено. Абе абсурдно си е отвсякъде, но и някак си логично. Защото аз съм точно по средата на съвременната тийнейджърка (кх, кх, защо си нямаме някоя също толкова подходяща, но не толкова сложна за писане дума и на български?...). А именно- не съм като тези, които си сменят гаджето на всеки две седмици и ходят, с кого им падне, само и само да не са сами; и естествено не си падам по момчета на моята възраст. Добре, обаче не съм и от тези, които, отегчени от инфантилността на сегашните 16-17-18 годишни сладури, си търсят батковци. Или не просто батковци, ами направо големи мъже. Е, не, не съм и като тях- аз просто ги харесвам, но не спя с тях. Нямала съм връзка с такъв и въпреки че в този случай си мисля,че го искам, няма и да имам. ПОне докато не стана на подобаваща възраст. Сякаш по неписан зкон, точно когато се случи на мен, започнах да си отварям очите и за това- колко много момичета познавам и за които виждам примери и по телевизи, и в списания, и в реалния живот- момичета, които ходят с или вече са женени за мъже, с около 10 години по-големи от тях. И естествено това ми дава надежда, вечната надежда....Ами така де, щом се е случило и на други и то на много други, защо да не се случи и на мен?!
Какво ще стане ако се окаже,че и той ме харесва? Сега, такава, каквато съм? Ами, ще осъзная,че щом си пада по 17 годишни, колкото и зрели и добре изглеждащи да са те (разбирай- мен, хахаха, шегичка :)), все пак нещо му има. И вече няма да го харесвам. Абе намирам се в един мнооого порочен кръг. Излизане то него има, ама ще дойде след време.
И сега, след всиски тези писания, започва да ми се прояснява. Вчера, докато гледах снимката му, която и без това е с лошо качество, а и той не прилича на себе си, аз мислих много. И всеки път, когато съзнателно или несъзнателно си влизах в папката със снимки, все виждах лицето му и нещо в мен прещракваше. Затова си купих празни дискове и след малко ще кача всички снимки там. Няма да го изтрия, не мога. Но поне няма да ми се пречка.
Е да, хубав е. Красив. И да, отговаря напълно на представата ми за идеален мъж. Да, леко женствен е, с големи и много студени зелени очи и бледа кожа, с каменно изражение; слаб, ходи все в черно,а пръстите му са дълги и изящни. Да, бих искала този човек да ме държи в ръцете си, бих искала да предизвикам усмивка на студените му устни. Да, харесва ми като човек- поне според това, което знам за него. И да, споделяме общи интереси. Но не, аз не го искам за сега. Искам само да го харесвам и да си мисля за него, без да го имам. Защото тогава не бих го оценила. Човек никога не оценява това, което има..........
Или както се казва в "Малкия принц" красивото никога не се вижда с очите. А именно така го видях аз и не искам да мисля,че може и да е красив отвътре. Така или иначе вероятно никога няма да разбера.
Когато се науча да бъда опитомена и да ми харесва и да си го признавам и да го искам... тогава ще го имам. Или поне някой като него. Да, ще го имам, защото вярвам. А вярата е всичко.
Мислех си, колко ли ще е хубаво да намериш някого, когото да обичаш безкрайно много и той да ти отвръща със същото. Е,да, хубаво е, но аз съм все още на 17. В момента искам само да мечтая за това, да се надявам,че някой слънчев ден ще се случи и на мен. И си спомних как за Малкия принц розата на неговата планета е най-хубавото нещо в света и каквото и да прави, той мисли само за нея. Как за лисичката да опитомиш е най-хубавото нещо- то значи да обичаш, да бъдеш обичан, доброволно да се подчиняваш на някого и да ти се иска да бъдете заедно. Да го чакаш с трепет и всичко да ти напомня за него. И тогава се замислих.... Да, вярно е,че в сегашното общество всеки си мисли,че не може да бъде опитомен, всеки претендира,че е много свободен и т.н. и сякаш думата "опитомява" се е превърнала в нещо покварено. Мдааа, аз също съм представителка на това общество и също мисля,че не мога да бъда опитомена. Е да де, ама всеки ден, ходейки на училище, мислейки какво да си облека за другия ден си е един вид опитомяване, нали така? И всеки го изпитва. И никой не е свободен. Не и в обществото, в което живее.
Както и да е, нека се върнем към основния проблем. Моето поредно увлечение. Това,че все си мисля за него, оглеждам се по улицата като ненормална и копнея да го срещна дори само за миг, прави ли ме опитомена от него? Май да. Ама аз съм си така с повечето неща (и хора), които харесвам, така че... Абе, природа.
Например вчера, причинено вероятно от обикновената ми разсеяна същност, аз не видях очевидното. Бях стиганала да основата, но не я разнищих. Не помислих. Иска ми се да беше просто разсеяност, причинена от мисълта за Него, но не, беше прословутата ми отнесеност.
Сигурно вече е станало ясно за кого говоря. Ами да за Него, учителя (но не "ми") по английски. И както всичко хубаво- и това стана случайно. И както всичко тъжно- ще си остане само хубаво. Не и истинско. Нереално. Защо сред толкова сладури на моята възраст или мааалко по-големи от мен, да се заглеждам по такъв, като него? Пък и поне да имаше някаква надежда, да знаех,че нещо може и да се случи. Но не, аз винаги си падам по невъзможното. Чувството ми на себеизмъчване никога не умира.
Е, не ме разбирайте погрешно- човекът си го бива, много даже. Обаче той дори не е учител в моето училище. И онзи ден, когато го видях на спираката (колко тривиално, колко романтично...), аз го помислих за американец. Мдаааа... Ами като едно истинска простовата българска девойка, всеки който е блед, рус, със светли очи и студено изражение и който някак си не се вписва в обстановката, е чужденец. И американец. Добре че беше моя бивша най-добра приятелка, сегашна добра позната, която да ме просвети,че това е учителят й по английски. И добре,че тя е само 8 клас иначе щях да ревнувам И от нея. Тоест- не само от класната й, за която се говори,че има връзка с него. Тук естествено изнесох една голяяяяма беседа на сегашната ми (една от двете) най-добра приятелка, относно колко вредни са отношенията в работата. И двете, дружно, стигнахме до заключението,че тях двамата няма да ги бъде. Ревност? Може би. И двете сме зодия телец. Злоба? Определено. Завист? Най-точно.
Смешно е, та аз дори не го познавам! Той мен- също. Смешно е- аз не харесвам хора, които пушат. Обикновено. Абе абсурдно си е отвсякъде, но и някак си логично. Защото аз съм точно по средата на съвременната тийнейджърка (кх, кх, защо си нямаме някоя също толкова подходяща, но не толкова сложна за писане дума и на български?...). А именно- не съм като тези, които си сменят гаджето на всеки две седмици и ходят, с кого им падне, само и само да не са сами; и естествено не си падам по момчета на моята възраст. Добре, обаче не съм и от тези, които, отегчени от инфантилността на сегашните 16-17-18 годишни сладури, си търсят батковци. Или не просто батковци, ами направо големи мъже. Е, не, не съм и като тях- аз просто ги харесвам, но не спя с тях. Нямала съм връзка с такъв и въпреки че в този случай си мисля,че го искам, няма и да имам. ПОне докато не стана на подобаваща възраст. Сякаш по неписан зкон, точно когато се случи на мен, започнах да си отварям очите и за това- колко много момичета познавам и за които виждам примери и по телевизи, и в списания, и в реалния живот- момичета, които ходят с или вече са женени за мъже, с около 10 години по-големи от тях. И естествено това ми дава надежда, вечната надежда....Ами така де, щом се е случило и на други и то на много други, защо да не се случи и на мен?!
Какво ще стане ако се окаже,че и той ме харесва? Сега, такава, каквато съм? Ами, ще осъзная,че щом си пада по 17 годишни, колкото и зрели и добре изглеждащи да са те (разбирай- мен, хахаха, шегичка :)), все пак нещо му има. И вече няма да го харесвам. Абе намирам се в един мнооого порочен кръг. Излизане то него има, ама ще дойде след време.
И сега, след всиски тези писания, започва да ми се прояснява. Вчера, докато гледах снимката му, която и без това е с лошо качество, а и той не прилича на себе си, аз мислих много. И всеки път, когато съзнателно или несъзнателно си влизах в папката със снимки, все виждах лицето му и нещо в мен прещракваше. Затова си купих празни дискове и след малко ще кача всички снимки там. Няма да го изтрия, не мога. Но поне няма да ми се пречка.
Е да, хубав е. Красив. И да, отговаря напълно на представата ми за идеален мъж. Да, леко женствен е, с големи и много студени зелени очи и бледа кожа, с каменно изражение; слаб, ходи все в черно,а пръстите му са дълги и изящни. Да, бих искала този човек да ме държи в ръцете си, бих искала да предизвикам усмивка на студените му устни. Да, харесва ми като човек- поне според това, което знам за него. И да, споделяме общи интереси. Но не, аз не го искам за сега. Искам само да го харесвам и да си мисля за него, без да го имам. Защото тогава не бих го оценила. Човек никога не оценява това, което има..........
Или както се казва в "Малкия принц" красивото никога не се вижда с очите. А именно така го видях аз и не искам да мисля,че може и да е красив отвътре. Така или иначе вероятно никога няма да разбера.
Когато се науча да бъда опитомена и да ми харесва и да си го признавам и да го искам... тогава ще го имам. Или поне някой като него. Да, ще го имам, защото вярвам. А вярата е всичко.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 89
